Казват, че любовта е свято чувство. Минавала през сърце, стомах, мозък и къде ли не през тялото. Винаги съм се питал, каква е приликата и разликата между любовта и обичта? Смятам, че това е следствие от живота на двама души, набрали достатъчно житейски опит. С времето разбрах, че няма нито курс по обичане, нито курс по любов, които да ни научат как да обичаме по-пълноценно.

Но дали съществува поне един нищожен екзистенциален минимум, който трябва всеки да има? В този смисъл, мога да попитам защо пък ревността е проява на друг тип чувство изразено, като непълноценна обич?

Въпреки всичко големия град оказва своето в личностното изграждане на човек, общуване, начин на живот до  голяма степен връзка между културата изразено с качеството на любовта. Но и това е в противоречие и не може да се докаже 100 процента. Всъщност, по-високата култура, начетеност, финес, изисканост, както искате го наречете, влияят единствено върху това, колко красноречиво можеш да изразиш любовта си пред човека, когото обичаш. Не знам дали го обясних ясно, може би ми се губят думи, но може да речем, че Мара кранистката обича също толкова дълбоко и пламенно, колкото и Жулиета. Само, че Жулиета вследствие на култура и образование го изразява по-добре, а Мара си мълчи и въздиша и понякога яде пердах. Със сигурност не можем да твърдим, че едната обича повече или "по-качествено", от другата, каквото и да означава това.

В миналото, обаче хората са обичали – красиво. Подарявали са цветя, ходили са на среща с рокли, костюми и т.н. какви времена... особено, във времето, когато всичко беше свързано с борба, борба, дела и документи! Много вдъхновяващо, подвизи навсякъде, в завода, в образованието, в партията хората се вдъхновяваха от това, че простотията и затвореното общество, в което живееха ги освобождаваше при мисълта, че трябва да правят любов в името на благото на родината, на обществото, но не и в името на любовта. Ситуация на борба и тотално изчерпване. Така и не изчезнаха глупаците и глупачките, които се изчерпваха тотално за да се уредят с хубав мъжки кютук, който да ги остави в столицата и така да се кютучат по-лесно, защото и за това се изисква талант.

Спомням си, как една моя позната ми казваше, че имала страхотен приятел, аз го наричам отново перфектен кютук. Всеки път, преди среща с него ми звънеше и ми обясняваше надълго и широко каква магия била да говори с него и каква муза я хващала, особено когато има магия в думи, образи и действия. Тогава си казвах, ей, има хора родени с чувство за секс, родени за секс, орисани за секс всичко в името на пълният член. Страхотно, а? То и да се кютучиш не е лесно, особено за тези, които обичат да си почиват седнали върху... кютука.

Истинска глупост е да мислиш, че някой все още подарява цветя на жена породено от чувство на любов. Глупост, я. Има ли още такива глупачки, които да чакат цветя вместо да я заведе по „Витошка” и да и накупи кукленски парцалки? Отново си казвам, че това с китките е само лакмус – демек индикатор за наличие на пари. Щом като някой е толкова глупав да купува цветя, които ще овехнат и ще отидат на буклука значи има достатъчно мангизи, които да фърга на вятъра, ей така само да забули очите на хорската срама.  Почти, като с номера да запалиш банкнота от 100 долара, за да поднесеш огънче на дамата в бара. Номерът е безотказен, а това със сърцето е извинение за пред съзнанието. Няма такова нещо като просто любов. Всяко чувство има причина да се породи и това, че не се знае причината не значи, че няма причина.

И ако причината е просто човек да се чувства жив, да се чувства че живее, че някой го харесва - то поне аз не мога да приема такава причина. Защото следващата тръпка, тази на любовта изчезва в даден момент. Какво да прави обаче човека към който е била насочена? Това е олицетворението на пълната безотговорност в женски вариант. Защото повече жени действат така.

Ако причината е в това, че човек търси кого да обича само защото не обича себе си, как се приема такава любов. Прехвърляне на всичко, което не е върху другия. Това любов ли е. За този, който го прави е любов, но за другите е тежест.

Или пък обратния случай, когато любовта е поредното притежание. Лъскаво, привличащо погледите. Като нов модел кола или готини дрешки. Какво е извинението на сърцето в този случай? Аз те обичам малко повече от колата - но какво значение има, че не може да се измери количеството.

За това и проблемите на хората са в това дали са обичани, а не с това дали обичат. Защото собствената им обич не подлежи на разглеждане. Тя е ясна от само себе си. А ако е неясна - е винаги може да се намери друго разбиране. Е, да но и за всеки друг нещата са същите и чуждите рационализации могат да не изглеждат никак добре.

Мисля си за времето, когато хората на село, за мъжете главно говоря,  изобщо не са показвали на жените си, че ги обичат, ами са ги използвали като слугини. Така е и до днес! Мисля си и за преуспелите мъже. Някои просто искат да имат жена до себе си, за да си вярват, че нищо не им липсва. Всъщност мъжете имат ли нужда от любов или само сексът им стига? Сигурно въпросът ви се вижда глупав, но .... За жените е ясно, че обичат да бъдем обичани.

Всъщност като обвържа темата с приятели и горе-долу наборите, които познавам, мога да кажа, че има неграмотни и прости хора, въпреки средното си образование, които могат да обичат и такива, които са много интелигентни и умни жени, но не пълноценно.
Нека си спомним за брилянтния филм „Крадецът на праскови”, а сигурно има и много други книги и филми, в които една жена на средна възраст, която има преуспял и интелигентен мъж до себе си е лишена от любов и я търси на друго място. Задължително от не успял и малко грамотен човек.

Аз обаче си казвам, че простака си е простак. Как ще се почувствате драги дами, ако селянина ти каже - Айде сваляй гащите (респ. дигай полата че нема време!)
Кога един селски ерген шъ са сети да купи цветя например и  да те заведе на кино, опера, театър. По-евтино е да те изтъркаля на нивата, между кравите или между кокошарника и кочината...

Ако тръгнем мислено по тази линия, културата има значение - и за двете страни.
Истинските лафове: „Требва много да съм пиян че да ми стане”... от „Ръгай го, че ма изеде, после ша са цалуваме!” ето това е факт и то неоспорим. За културата не знам, но е хубаво да има някаква сходна емоционална интелигентност между двама души, която понякога не върви задължително една с друга заедно в ръка.

Именно тук ще цитирам приказката  за гърнето и похлупака. Ако им е хубаво заедно така, значи е добре, дори похлупакът да не е баш  похлупака, с главно П.

Някъде в интернет прочетох една интересна история:

Едно семейство празнувало 25 годишнината от брака си. Жената нарязала хляба, както всеки ден, поколебала се за момент и взела крайчетата за себе си, като си помислила - "Цял живот съм обичала да ям крайчетата на хляба. Но защото обичам мъжа си повече от хляба, винаги му отстъпвах по-вкусното, а пък аз ядях филийките. Но пък и аз съм човек, нека поне днес, на празника, си хапна любимите крайчета."
Мъжът поел филийките със светнал поглед, скочил и целунал жена си с думите : "Много ти благодаря, скъпа! Цял живот съм обичал средното на хляба, а ти все ми даваше крайчетата. Но аз ги приемах, защото те обичам повече от хляба и ми беше хубаво като знам, че ти ядеш по-вкусната част”.